Между 3-ти март и деня за прошка се връщам отново в Батак и сред историите за отминалите времена си спомням един малко известен разказ, който вярвам, че имаме нужда да чуем отново и днес.
Човекът, който предвождал башибозуците, извършили зверствата на Баташакото клане, се наричал Ахмед ага Барутанлията. Съгласно решение на международна комисия, разследвала клането в Батак, той първоначално бил изпратен на заточение в Диар Бекир. Но с освобождението на България, Барутанлията също бил освободен и се завърнал в Барутин. Ахмет ага започнал да се занимава със скотовъдство в последствие и станал много богат. Къщата му била най-голямата, най-прекрасната в Барутин, имал много стада и много пари. Но се оказвало, че е хванал болест. Ахмед ага имал проказа.
Болестта се развивала и Барутанлията се влошавал. Месата му започнали да капят и да гният по него. Трудно било да се търпи вонята, която се разнасяла. Ахмед ага бил изоставен от семейството си – никой не искал да се грижи за него. Накрая оставал само един ходжа, който идвал за да му сипва храна в една копанка. Ахмед ага знаел, че идва краят на дните му.
Една сутрин в Батак пристигнали посетители от Барутин. Те търсели Ангел Керелов – оцелял син на Баташкия кмет от времето на клането – Трендафил Керелов. Трендафил бил изгорен тогава жив. Ахмед ага, който пожелал на времето тази участ на бащата, сега искал да види сина – Ангел.
Историята разказва как Ангел тръгнал от Батак, пристигнал в Барутин, в красивата къща, с врати обковани от дъб и орех, но самотна и изоставена, огласяна единствено от стоновете на прокажения. Ето, този, който всявал ужас в цялата Родопа планина, убиецът, не пожалил семейството на Ангел, звярът, пожелал Стара река да тече кървава, страшният Ахмед ага Барутанлията, седял жалък и нищожен сред купчина дрипи, в непоносима воня, жив разлагащ се.
Ето разговорът по време на тази необичайна среща, така както е пресъздаден в книгата „През кръв и пожари“:
– Добър ти вечер, Ахмед ага!…
Две запалени и страшни очи се отделили от дрипите.
– Евалла, чорбаджи…
– А бе тук видело няма ли?
– Няма! Нищо няма и мене ме няма…
– А челядта ти?
– Челяд! Има челяд, доде си здрав, доде можеш да даваш. Един ходжа се навърта понякога. Все дава ухо да разбере къде е Ахмедовото злато. Чака да ме намери мъртъв, да набара кемера ми…
– Няма ли барем борина в тоя дом?
– А-а-ах, Ангел чорбаджи! Удари му един чакмак на тоя дом, видело да стане на всички и… да се свърши.
– Защо ти бях, Ахмед ага.
– Ако да беше от тия хора, дето да не разбират, нямаше да те викам, Ангел чорбаджи. Ти знаеш и не ме наказвай с питане. Прегреших!… Клетва дадох и излъгах; зло сторих на цяло село и зло намерих; от някогашния си приятел, баща ти, видях добро, а поисках да го видя опечен на ръжен…
Барутанлията припомнил полузабравена история когато Трендафил Керелов се бил застъпил за него пред мютисерифина в Пловдив да стане той наместник в Доспат.
– Чакам, Ангел чорбаджи…
– Човекът, Ахмед ага, е направен от пръст и пръст ще стане. А ти още въз живот си станал пръст… Питам се, ти ли си Барутанлията или това е сянката ти? Силните в силата си никога не са самотни и наказанието за техните грехове е самотата, когато станат слаби. Къде са достовете ти? Къде са децата ти? Къде е измамата, че живота ти все ще бъде здраве, сила и богатство? Ти си се размислил, Ахмед ага, ти си разбрал нещо от тоя лъжовен свят, а това е утеха. Утеха, като се наказваш сам…
– Думай, Ангел чорбаджи, думай!… Пари ме твоята реч, ала болка с болка се изкарва. Чакам да ме накажеш, но и да ми кажеш прощаваш ли ми, ще ми прости ли Батак?…
– Какво повече да приказвам, Ахмед ага? Всичко изприказвах. Видях те тъй както никога не съм помислял да те видя. Сега вече ти не си душманин нито за мене, нито за селото. И какво наказание чакаш от нас, когато с тая работа, гледам, Друг се е заел?… От мене и от Батак да ти е просто! Дано и Аллах ти прости…
Ангел открил близките на Барутанлията преди да се върне в Батак и те от неудобство дошли при Ахмед ага, облекли го в чисти дрехи, сложили чисти постелки на леглото му, копанката му за храна била сменена с бакърени съдове. На сбогуване Барутанлията поканил Ангел на деня на погребението си.
След няколко месеца Ахмед ага починал. Мюсюлманите имат обичай да слагат мъртвеца в платнище, с което да го пускат в гроба. Вярва се, че ако мъртвецът падне с очи към небето, му е простено и ще отиде в рая, а ако е падне с очи надолу към земята – ще е в ада. Ахмед ага паднал с очи надолу. Ангел, който бил на гроба в този момент, се обадил и казал, че е дал прошка и че могат да го обърнат с лице нагоре. Никой не реагирал – това не било по Корана. Накрая Ангел сам скочил в гроба и обърнал мъртвеца с очи към небето с думите, че прошката на едно изклано село струва повече от канона на една религия.
…
Между 3-ти март и деня на прошката чета от пожълтелите страници тази стара забравена история. Поглеждам пак към календара и сред мартенските празници виждам Благовещение. Не е ли сърцето на този разказ същото като сърцето на „благата вест“: Христос, който се роди, за да бъде разпънат и убит за греха в този свят и да стане откуп, така че тези които заслужаваха зло, ако поискат прошка и се покаят – да им бъде дадена… да има някой ангел до тях, който в съдия час да обърне очите им към небето.
Колко много неща мога да видя в този разказ. Връщам се към загубения смисъл на думите вяра, родолюбие, мир, прошка… И виждам, че вярата носи живот и надежда и че няма нищо общо с религиозния фанатизъм носещ смърт. Виждам, че родолюбие не е агресия, не е желание за възмездие и няма нищо общо с омразата към другите… Виждам, че мир не се постига като склониш глава и приемеш фереджето, а като надживееш болката и победеш духовно. Виждам, че прошка не е забравяне, отричане или подменяне на истината каквато е била, а е величието на милостта, издигаща се над всяко ужасно злодеяние, милостта на Бога, която е в сърцето на Християнството, която заедно с копнежа за свободата е живяла и в сърцата на онези българи от едно време.
Гледам календара и виждам – днес. Днес, когато Европа е разтърсвана едновременно от радикализъм и от псевдо-толерантност, днес когато мнозина са със загубена идентичност, днес когато святостта е отживелица, днес когато отстъпничеството е условие да успееш, днес когато думите ни са с размит смисъл, днес имаме нужда да си спомним някои истории от миналото, днес имаме нужда в сърцата ни да загори отново огънят, който гореше в сърцата на българите от старо време.