Февруари. Сив и мрачен. И все пак имащ ухание на надежда. Надежда изпълва крехките клончета на храстите в градината. Обагря ги в зелено като обещание за пролетта.

Обещания…

В последните дни имаше обещания и надежда. Понякога живота е щедър. Разгръща пред теб съкровищницата си и виждаш толкова възможности и отворени врати. И днес докато се разхождах из улиците на София си мислех, че непостижими неща няма. Постижима беше славата, постижимо беше влиянието, постижим беше успехът. За всичко, разбира се, трябваше труд, разум и поне малко вяра, но невъзможни неща нямаше.

Но нов въпрос се издигаше вече в ума ми: „Какво си струва?“ Гледах надолу към мокрите плочки на тротоара и се питах. Какво си струва? В следващия момент вдигнах очи и през витрината на магазина, около който минавах, видях картина на Разпятието.

Сподели!