Из “Седемте навика на високоефективните хора”
Как да постигнем успех? Един въпрос задаван от всяко поколение хора. Интересно е да проследим как отговорите на този въпрос са се променяли през вековете.
Литературни течения за това как да постигнеш успех
Литературата посветена на постигането на успех в периода от Първата световна война до наши дни е фокусирана върху т. нар. “Етика на личността”. Етиката на личността има две главни насоки – техники за социални контакти и публични изяви и, популярното в последно време, позитивно мислене.
Част от тази философия включва вдъхновяващи и понякога валидни максими като: “Усмивката ви печели повече приятели от навъсената физиономия” или “Вашето отношение влияе на социалния ви статус”. Други аспекти от нея, обаче, са манипулативни, измамни, насърчаващи техники, с които хората могат да накарат другите да ги харесат или да получат това, което желаят. Етиката на личността включва и любезната неискреност в проявата на чувствата. Основните й похвати са техники за бързо справяне и повлияване, стратегии за силови въздействия, умения за общуване и позитивни нагласи.
В рязък контраст с литературата за успеха днес е това, което наричаме “Етика на характера” и което е било фокус до първите десетилетия на ХХ век. Етиката на характера учи, че основа на успеха е човешкият характер: търпението, постоянството, въздържаността, смирението, куража, справедливостта, работливостта, братолюбието. Автобиографията на Бенджамин Франклин е пример за такъв тип литература. Тя представлява разказ за усилието на един човек да интегрира дадени принципи в своя характер.
…
Лични разкази
“Започнах нова диета – за пети път през тази година. Знам, че съм пълна и наистина искам да се променя. Прочетох всички нови книги по въпроса, поставях си цели, опитвах се да се организирам и да мисля позитивно и си казвах какво трябва да направя. Но не успявах. След няколко седмици, отново се провалях. Просто не мога да устоявам и не мога да спазвам обещанията пред себе си.”
“Когато виждам, че мои приятели или роднини постигат успех или признание, аз ги поздравявам или се и усмихвам ентусиазирано, но отвътре нещо ме яде. Защо се чувствам така?”
“Аз съм заета – наистина заета, но понякога се чудя дали това, което правя в края на краищата, има някакво значение. Наистина бих искала да вярвам, че има смисъл в моя живот и че по някакъв начин съм допринесла за доброто в света.”
Това са дълбоки и болезнени проблеми, които не могат да се разрешат набързо. Етиката на личността борави с твърде повърхностно ниво за да ги докосне и излекува.
Стивън (авторът на книгата, по която е тази статия) и съпругата му разказват как се сблъскали с подобен проблем в тяхното семейство:
Начинът на виждане
Един от синовете ни имаше затруднения в училище. Не успяваше да се справя с преподавания материал, дори не знаеше как да използва инструкциите за решаването на изпитните тестове, да не говрим за решаване на самите тестове. Той беше социално незрял и затова често поставяше хората около себе си в неудобно положение. Беше нисичък, кльощав и с некоординирани движения – например, замахваше с бейзболната бухалка още преди да са му подали топката. Околните го бяха взели на подбив.
Сандра и аз много искахме да му помогнем… бяхме особено внимателни в отношението си към него, опитвайки се да променим неговото поведение и държание. Стараехме се да го подкрепяме психически чрез техники за позитивно мислене. Казвахме му: “Хайде, сине! Можеш да го направиш! Знаем, че можеш! Премести си ръцете малко по-горе на бухалката и внимавай за топката…” Ако той постигнеше успех започвахме още по-ентусиазирано…
Когато другите му се присмиваха, внимателно ги смъмряхме:
“Оставете го. Не му досаждайте, той още се учи.” А синът ни през сълзи казваше, че никога няма да успее да стане добър в тази игра, а освен това и никак не харесва бейзбола.
Изглеждаше, че с нищо не можем да му помогнем и бяхме сериозно разтревожени. Нашата безпомощност се отразяваше и върху неговата самооценка. Опитвахме се да бъдем позитивни и да му вдъхваме смелост, но след поредния си неуспех се отдръпнахме и се опитахме да погледнем ситуацията от друг ъгъл.
Професионалните ми ангажименти по това време бяха свързани с проблема за усъвършенстването и обучението на ръководни кадри…
Докато правех проучвания и се подготвях за лекциите, силно се заинтересувах от това как се формира възприятието, как то определя начина, по който виждаме света, и как, от своя страна, този начин на виждане влияе на нашето поведение…
Разбрах, че трябва да обръщаме внимание не само на света, който е край нас, но и на призмите, през които гледаме този свят, защото именно те определят нашите интерпретации за света…
… започнахме да осъзнаваме, че това, което правим, за да помогнем на сина си, не е в хармония с начина, по който самите ние, неговите родители, го виждаме. Вглеждайки се честно и откровено в най-дълбоките си чувства, открихме, че дори и ние го възприемахме като изостанал и неадекватен. Нямаше никакво значение колко много внимавахме в отношението и поведението си спрямо него. Усилията ни бяха напразни, защото въпреки действията и думите ни това, което наистина му съобщавахме, беше: Ти не си способен на нищо и трябва да бъдеш закрилян
Започнахме да осъзнаваме, че ако наистина искаме да променим ситуацията, трябва да променим себе си.”
До колко всичко това е въпрос на вяра… И нека да я разграничим от позитивното мислене… Вярата е дълбокото вътрешно убеждение за това кое е истина и кое е не е. Осъзната или не, тя е кормилото, което задвижва нашия живот в определена посока. Можем да претендираме, че вярваме в нещо, че мислим по определен начин, можем да се самонавиваме, но това няма да донесе дълбоката промяна, която търсим. От къде тогава идва вярата? Сещам се за един библейски стих: “Вярата идва от слушане, а слушането от Божието слово”. Божието слово е истината.
Често днес се говори за различни гледни точки, за различни призми, през които виждаме. И сякаш хората не се стремят да намерят истината. Търсят, това, което им върши работа, което ги кара да се чувстват добре, дава им резултати. Днес може да е едно, а утре да е друго… Но всички дълбоко в себе си знаем, че истината не се променя в зависимост от нашите цели и всички дълбоко в себе не вярваме на удобното и просто позитивното… Промяна може да настъпи само ако повярваме в Истината. “Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” – казва друг библейски стих.
Ето как продължава разказа на Стивън:
“… стигнах до извода, че Сандра и аз сме вторачени в социалното огледало, отразяващо доброто поведение на другите ни деца и където този наш син просто не се вместваше. Нашата роля на добри и грижовни родители, нашият образ в собствените ни очи бяха по-дълбоки и обемащи, отколкото образа на нашия син, и това може би му влияеше. Ние се бяхме задълбочили повече в начина, по който виждахме и решавахме проблема, отколкото в онова, което беше наистина добро за нашия син.
Разговаряйки помежду си със Сандра, болезнено осъзнахме огромното влияние на нашия характер и мотив, разбрахме своето възприятие за сина ни. Бяхме наясно, че социалните ни мотиви за сравнение не са в съзвучие с нашите най-съкровени ценности и водят до условна любов и до чувство за малоценност в нашия син. Затова решихме да насочим усилията си върху самите нас – не върху прилаганите от нас техники, а върху най-дълбоките ни мотиви и върху начина, по който възприемаме сина си. Вместо да се опитваме да го променим, ние решихме да застанем отстрани, да отделим себе си от него, за да видим неговата идентичност, индивидуалност, самостоятелност и ценност… Видяхме в него богат потенциал, който би могъл да се реализира по свой собствен начин и със свое собствено темпо. Решихме да се успокоим, да се отстраним от пътя му и да дадем на неговата индивидуалност да се прояви.
… в нас започнаха да се пораждат нови чувства. Открихме, че можем да му се радваме вместо да го сравняваме и оценяваме. Престанахме да го вместваме в нашето виждане за него и да го преценяваме спрямо социалните очаквания. Вече не се опитвахме любезно и позитивно да го манипулираме спрямо общоприетия социален образец. По този начин успяхме да го видим адекватен и способен да се справя с живота, което ни накара да престанем да го защитаваме от присмеха на другите.
Очевидно беше свикнал с нашата закрила и затова премина през мъчителни фази на отдръпване, което ние приехме спокойно. “Ти нямаш нужда от нашата закрила – гласеше мълчаливото ни послание. – При теб всичко е наред.”
С течение на времето, през следващите седмици и месеци, той започна да чувства тиха увереност в собствените си сили и успя да се утвърди. Преценен чрез стандартния социален критерий, той стана блестящ в академично, социално и физическо отношение… Започна да получава само отлични бележки и след години беше избран неколкократно на ръководни постове в студентски организации… стана отговорен и добросърдечен, което му позволи да контактува пълноценно с различни хора.”
Често изпускаме да видим истината защото тя не се вписва в нашите очаквания, в социалните мерки, в представите и калъпите, които уж ни помагат да имаме усещането, че се движим в правилната посока. Призмата ни на виждане трябва да се отърси точно от тези неща – от общите стандарти и наложените очаквания, които не биха могли да поберат уникалността на нито един човешки живот.
