Когато бях на 22 помолих Бог да превърне едно мое приятелство в романтична връзка и Бог ми каза “не”.
Така започна танцът ми с Бог. Танцът на живота. Чрез него Бог ме оформя и променя. Често е в доста изненадващи посоки…
Престанах да бъда “добра”.
Преди бях готова да изслушвам, да отделям неограничено от времето си, от ресурсите си, опитвах се да съм мила.
Но правех всичко това с неправилните мотиви.
Бях мила от чувство на вина, казвах “да” на планове и ангажименти, за да не обидя човека отсреща, а не защото мислех, че предложението действително е добра идея. Пилеех времето си в безплодни взаимоотношения и разговори, от които полза нямаше.
Да, в Библията пише да извървим не една, но две мили с този, който ни е принудил и това си мислех, че правя…
Но нека разгледаме тази история с двете мили от по-близо.
По онова време когато Исус е дал тази заръка, е имало закон в Римската империя, според който римски гражданин е можел да изисква човек от поробените народи да му носи багажа една миля, но не повече. Този стих се отнася към това да извършваме повече от това, което имаме като задължение. Втората миля отличава тези, които пристигат като шампиони от просто пристигащите…
Накратко – втората миля е допълнение, към нещо, за което вече сме задължени.
И сега ще се върна към основната мисъл – ти не е задължен към това да изпълнява очакванията на околните.
Очакванията често са нещо различно от задълженията и от ангажиментите.
Да казваш “не” на очаквания може да бъде най-доброто и за другия. Все пак Бог, който обича всяко човешко същество, ни казва понякога “не”.
Спрях да вярвам на чудеса
Да, точно така! Чудесата са нещо, което е част от живота, но не е и нещо, на което да разчиташ.
Да, аз вярвам, че Бог е всемогъщ и има силата и властта просто с един замах да даде здраве, богатство и всякакви благословения. И да, някои хора не вярват в това и въобще не разчитат на Бог за чудеса. Съответно чудеса не им се и случват.
Други пък вярват в чудеса, но такива и на тях не им се случват, защото пък Бог не разчита на тези хора.
Ето какво имам предвид:
Любопитен е фактът, че много от тото-милионерите само за няколко години се връщат на предходния си стандарт на живот, че даже при някои положението е по-лошо отколкото е било.
Подобни примери има и за други сфери от живота.
Може да срещнеш “правилният” човек, но ти бъдейки “неправилния”, да го отблъснеш. Може чрез чудо да получиш пълно възстановяване на тялото си, но заради непроменените си лоши хранителни навици, да е въпрос на време отново да се разболееш.
В тези ситуации чудесата биха били нещо ефектно, но в дългосрочен план – нещо напълно безполезно.
Нещата, за които ние самите не сме воювали, вероятно няма да знаем как и да защитим…
Загубих контрол
От тийнейджърка съм била човек на списъците с цели и задачи.
Обичах да мечтая, да планирам и да преследвам в последствие целите си. Вярата ми в Бог преди се свеждаше в голяма степен до това да Му представя новата си цел и да поискам да ми помогне с благоприятни обстоятелства, за да я постигна.
Един ден видях, че светът е много, много по-голям отколкото си мислех.
Видях колко е сложен, видях колко малко зная за него и плановете ми един по един взеха да се късат като стари дрипи под напора на гледката, която се разкриваше пред мен…
Спрях да контролирам… Примирих се, че съм малка. Приех, че съм слаба. Видях колко много не зависи от мен.
Учудващо, получих един нов вид свобода. Вече не трябваше да се грижа за многото неща, които така или иначе не зависеха от мен. Виждайки слабостта си, вече не се стремях да вдигам тежести, които бяха отвъд силите ми.
Парадокс или пък не – приемайки лимитите си, започваш да живееш свободен от толкова много нереалистични планове и очаквания.
Заживях като бездомник
Бездомникът не притежава.
Той не бърза да се прибере… Ако го питате как мисли да пребоядиса или да обнови обзавеждането, това би бил безсмислен и дори смехотворен въпрос…
Какво притежаваме ние?
Един ден, всичко, което си мислим, че имаме ще го оставим на тази земя за други хора. Нашият истински дом не е на земята и нещата, към които има смисъл да привързваме сърцата си, определено не са земните имущества.
Нашият истински дом е там където ще прекараме вечността. Дори да живеем добре тук, колко са 60-70-80 или дори 100 години в сравнение с вечността? Прашинка…
Това е и въпеосът, с който искам да завърша: къде ще бъдеш през вечността? Знам, че може да звучи отвлечено, неуместно или натоварващо, но по този въпрос си струва човек да размисли, защото едно от малкото сигурни неща в живота е, че един ден той ще свърши.
Препоръчани статии:
