“Горко вам, книжници и Фарисеи, лицемери! защото очистяте външното на чашата и на блюдото, а отвътре са пълни с грабене и неправда.” – Матей 23:25
“Нека сме добър пример! Хората ни наблюдават. Нека покажем доброто, нека да се отличим с поведението си.” Въпреки, че като цяло съм съгласна с подобни призиви, доста често като ги чуя в мен се поражда едно неприятно чувство, защото сякаш целта е изместена.
Нека хората видят, нека да им покажем, нека спечелим уважението им, защо не – възхищението им. А когато това е основната цел, се получава изкривяване – човекът вътрешно може да крещи наум, да се дразни, но външно да е сложил усмивката, да кима с глава и да любезничи. Може да не разбира събеседника си, но понеже трябва да го играе разбиращ и загрижен – да казва правилните думи, за да “си свърши все пак работата”. Не казвам, че всяка негативна емоция трябва да бъде изсипвана и изразявана просто заради идеята “да не сме лицемери”. Не казвам, че един човек трябва да е способен на момента да вникне във всяка една ситуация и да разбира напълно отсрещния – това е невъзможно.
Къде е проблема? Отминава ситуацията и понеже сме стиснали достатъчно силно зъби в любезна усмивка или пък сме изглеждали достатъчно разбиращи и загрижени – успели сме да оставим добро впечатление в отсрещния. Ако това е била основната ни цел, всичко ни изглежда наред и спираме до там – до отминаването на конкретната ситуация и така… до следващата. Успешно се справяме с показването и демострирането, хората ни имат за добър пример.
Нека разгледаме думата “пример”. Примерът е нещо, което наистина трябва да бъде показвано, но не просто защото изглежда добре, а защото е подходящо да бъде копирано и мултиплицирано многократно.
“Добър пример ли съм?” – този въпрос често се приема за еквивалентен на “Добри неща ли казват хората за мен?”. Нека направим нещо различно. Нека се запитаме “Какво ще се случи ако поведението ми бъде изкопирано утре от още 100 произволно избрани човека попаднали в подобна ситуация?” Да се върнем в горните два случая. Усмихваш се, докато вътрешно изпитваш раздразнение и не казваш нищо, за да изглеждат нещата и, разбира се ти – добре. Нека утре 100 човека по същия начин се усмихват, вътрешно смутени, и нека не кажат нищо за да изглеждат нещата добре. Ако всички тези хора спрат до там, най-вероятно в поне една част от случаите ще е имало някакво сериозно основание да усещат раздразнение и смущение. Нека кажем условно, че 20 от тези 100 се окажат случаи с реален проблем. И така – по копирането на нашия добре изглеждащ “пример” ще достигнем до 20 потулени и съответно – неразрешени проблема.
И към другата ситуация – нека имаме 100 човека, който не разбират събеседника си, но за да му направят добро впечатление се опитват да изглеждат загрижени и разбиращи. Ако тези 100 човека спрат до тук и след разговора никога не проявят реална загриженост, никога не помислят какво биха могли да направят, какъв резултат имаме? 100 неразбрани събеседника, към които всъщност не е била проявена загриженост. Нека условно пак да прием, че за 10 от тези 100 има какво да се направи. Това ще станат 10 изпуснати възможности.
Наистина ли искате да изглеждате като добър пример? Не, не изглеждайте. Бъдете. Доста по-трудно е, защото въпроса вече не е за минаването на конкретна ситуация – а за анализирането й и за решаването на проблеми, ако такива се появят. Въпроса вече не е за създаване на определено впечатление, а за проява на реална заинтересованост. Въпроса не и за създаването на външен имидж, а за работа с характера ни. Ако искаш да бъдеш се изикват доста повече неща от просто добро възпитание. В днешното, изпълнено с различни проблеми, време това ще направи разликата.
