Балансирани взаимоотношения

%d0%b1%d0%b0%d0%bb%d0%b0%d0%bd%d1%81%d0%b8%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8-%d0%b2%d0%b7%d0%b0%d0%b8%d0%bc%d0%be%d0%be%d1%82%d0%bd%d0%be%d1%88%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f

Взаимоотношенията са различни от сделките. Ако един човек гледа кой колко е дал и колко е взел, със сигурност ще се окаже, че има нещо егоистично и користно в целия му подход. От друга страна като говорим за взаимоотношения, говорим за баланс. Смятаме балансираните взаимоотношения за нещо добро, а небалансираните – за нещо не чак толкова добро. Дали човекът, който следи колко взима и колко дава все пак не е прав?

Не съвсем… Баланс във взаимоотношенията се губи не непременно ако единият дава повече. Понякога се получават дълги периоди, през които човек е в нужда. Причините могат да са различни – болест, трудна житейска ситуация, нещастие. И дори да иска, няма как да бъде подкрепящата страна. За тези случаи се казва, че е  “По-блажено е да дава човек, отколкото да приема” (Деяния 20:35) Ако си даващият, значи ти самия имаш достатъчно, даже в излишък, докато ако си взимащия – си с дефицит или с проблеми.

Но не това са небалансираните взаимоотношения. Баланс се губи не поради външни тежки обстоятелства. Губи се поради неправилни отношения в човешките сърца. Ако изискваш да бъдеш приоритет в нечий живот, а ти самият не си готов да дадеш важно място в живота си за същия човек, ако очакваш да извърви за теб и втора и трета … допълнителна миля, а ти за него не си готов дори улицата да пресечеш – тогава се получава проблем.

Кой би имал толкова егоистични очаквания? За съжаление се получават, често незабелязано. Ето пример – от двама приятели единият е много беден, а другият много богат. За щастие богатият е и щедър, така че с времето бедният “свиква” другият да плаща сметката, другият да е даващият и вместо благодарност в сърцето се заражда възприемането за даденост. Вече благодеянието не изглежда като нещо особено, а липсата му би се възприела като нещо нередно и егоистично. И стигаме до момент, в който единият изисква неща от другия, които той самият не би могъл да даде. Стандарта става двоен.

Знам за хора, които са казвали, че “обичат твърде много”. Но няма нещо такова като “твърде много любов”. Любов, която е “твърде много” не е любов. Любовта дава доброволно, дава по свободна воля, дава с вътрешна увереност. Любовта не е просто действие…

“И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува” (I Коринтяни 13:3)

Не можеш да обичаш поради принуждение. Дори делата да са впечатляващи, те не са любов и няма полза от тях…

Да се върнем отново към взаимоотношенията. Балансът не се губи заради даването и вземането, губи се защото единият не обича. Любовта за богатия приятел е да дава от благата си, а любовта на бедния е да не “свиква” с това, да не допусне да приема другия за даденост, а доброто му отношение за задължение. Може да нямаш какво да дадеш, може дори да няма никакво действие, което да направиш, но винаги можеш да обичаш. И това в случая може да е нещо просто и същевременно толкова трудно като да не изискваш, да не принуждаваш и да не се опитваш да контролираш.

Любовта… “не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява”
(I Коринтяни 13:5)