Никога преди не съм виждала толкова… смърт.
Продължавам да сънувам кошмари как телефона звъни и гласът отсреща ми казва страшната вест… Или пък аз решавам да се обадя на приятел и чувам: “Много неща се случиха с нас напоследък…”, “Сигурно вече знаеш, но все пак да ти кажа, че…”, “Благодаря, добре съм… Всъщност тъкмо се прибирам от погребение…”
Телефонни разговори – сутрин в ранни зори, след закуска през иначе така добре започналия ден, следобед, привечер, по средата на нощта… разговори за смъртта.
Толкова пъти част от мен умря и толкова пъти се молих някой да ме събуди и да ми каже, че сънувам кошмари.
И да, от някои кошмари се събудих. Разговорите не бяха реални… Бяха се обадили среднощ мои страхове за хора, които обичам и които в момента бяха в болница. Но от кошмара за майка ми така и не се събудих, така както и тя не се събуди в онази иначе ясна сутрин в началото на лятото…
Не се събудих и от други кошмари за други хора, които молитвите ни успяха да събудят…
Телефонни. разговори… Толкова много от тях проведохме. Обаждаха се объркани, хора, скърбящи, утешители…
А имаше и един, който няма да забравя.
Случи се два дни след като изпратихме мама. Познаваме отдавна жената, с която говорих по накратко казано “деловия въпрос”. Въпреки, че знеяше всичко. нямаше “добро утро”, нямаше дори “съболезнования”, имаше просто “цена на услугите”. В същия ден открих и едно съобщение от майка ми на телефона от преди години: “Диме, моля те, не плачи!” По-късно през деня отворих чата ни на компютъра и отново попаднах на същото съобщение… Ако Бог и беше дал да проговори отново в онзи момент, тя щеше да каже точно това.
Ама, че парадокс: думите на един мъртъв човек, който те обича, може да донесат повече утеха от думите на един жив човек, за който не значиш нищо повече от клиент.
Замислих се какво е смъртта?
Не е ли просто липса на достъп? Душата губи достъп до тялото. А ние живеешите губим достъп до една душа. Дали обаче само като се отдели от тялото губим достъп? Не се ли случва същото и когато забравяме да бъдем състрадателни, когато се устремим твърде много в преследване на “нашето си” и забързани, забравяме да обичаме, ставаме неспособни да докоснем сърцето на ближния…
Защо Исус беше нарекъл живеещи хора “мъртви” (Ти ела и ме следвай и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци).
Дали някои не преминават през живота мъртви…
В заключение ще завърша с призив за любов. Обичайте хората около себе си.
Един ден, когато смъртта ви раздели, нека да има топли спомени, а не горчиво съжаление по изпуснати моменти.
Един ден, когато смъртта ви раздели, нека сте си казали думи, които Бог може да възкреси и да ползва отново за утеха.
Един ден, когато смъртта ви раздели, нека и след нея да остане любовта.