Тази седмица бях неделна учителка. Беше … динамично. Поне два поста материал ще имам от този урок. Чудя се дори аз учителката ли съм или съм ученичка. А може би съм и двете…
Темата на урока беше Цветница или по точно – тържественото влизане на Исус в Йерусалим.
Част от урока включваше драматизация на това влизане.
Всяко дете трябваше да си избере роля и да изиграем заедно събитието, което честваме. Имаше роли за учениците на Исус, за самия Исус, за ентусиазираната тълпа, за собствениците на ослето, с което Исус влезе в града, за фарисеите. Имаше и разказвачът.
Децата бяха превъзбудени, скачаха, викаха и бяха нужни много, много, мноооого усилия да се концентрираме и в крайна сметка едва стигнахме края на историята… Удивително е как видях историята по нов начин…
На самия завършек детето, което беше разказвач, дойде и ме попита как да направи заключение. Директно ми каза, че не вижда смисъл от това, което разказваме. Погледах децата играещи тълпата, погледнах и детето играещо Исус. Беше голям смях и забава сред всички тях…
Казах на разказвача, че когато Исус е влизал в Йерусалим е било различно…
Хората наистина са викали възторжено и са Го приветствали, но Той всъщност е… плакал.
Аз самата, говорейки на детето, осъзнах това… Докато Му са се радвали, Исус е плакал, защото е знаел какво има в сърцата на хората… Емоции, вълнения, но те така и не са разбрали Кой посрещат. След седмица само, същата тълпа са викали “Разпни Го!” – отново водени от емоции и отново без да знаят Кой ще разпънат. Той е плакал, защото е виждал бъдещето на този град, разрушението, което предстояло пак заради слепота на жителите му.
Исус е различен. На кръста докато умира, вместо да плаче за раните си, за болката, която Му причиняват, за несправедливостта срещу Него, Той се моли за прошка за палачите се защото вижда в каква тъмнина са и в какво невидение. В празничния ден, когато получава слава и почести той не се мисли за “супер звезда”, не се радва колко популярност е добил, а отново гледа сърцата на хората и плаче за тъмнината в тях.
Ако поне малко повече приличахме на Исус светът щеше да е различно място.
Наскоро станах свидетел на събитие представящо човешки “звезди”, които по подобен начин дойдоха приветствани с аплодисменти и викове. Имаше хвалебствия за рекорден брой фенове и отзиви.
Но човешките “звезди” ни най-малко не се интересуваха от посланието, което носеха на феновете си. През ум не им беше минавало в какво състояние са сърцата на тези хора, какво би било полезно да чуят… Важна беше бройката, популярността, партито, забавата, парите, интересите …
И сега това малко момченце стоеше пред мен с въпроса “Какъв е смисълът?” Да, в празничността, феновете и пустославието смисъл нямаше. Смисъл можех да открия, в това, което не успяхме да изиграем и което често не успяваме да видим – сълзите на неразпознатия Спасител, породени от горещата Му любов към нас.
