Цветница

Тази седмица бях неделна учителка. Беше … динамично. Поне два поста материал ще имам от този урок. Чудя се дори аз учителката ли съм или съм ученичка. А може би съм и двете…

Темата на урока беше Цветница или по точно – тържественото влизане на Исус в Йерусалим.

Част от урока включваше драматизация на историята: всеки трябваше да си избере роля и да изиграем заедно събитието, което честваме. Имаше роли за учениците на Исус, за ентусиазираната тълпа, собствениците на ослето, с което Исус влезе в града, фарисеите и разказвачът. Децата бяха превъзбудени, скачаха, викаха и бяха нужни много, много, мноооого усилия да се концентрираме и в крайна сметка едва стигнахме края на историята…  Интересно е, че Божието Слово си е Божие Слово без значение кой го казва и в какво състояние е докато говори. Видях историята по нов начин…

На самия завършек детето, което беше разказвач дойде и ме попита как да направи заключение. Директно ми каза, че не вижда смисъл от това, което разказваме. Погледах децата играещи тълпата, погледнах и детето играещо Исус. Беше голям смях и забава сред всички тях…

Казах на разказвача, че в истинската история е било различно… Хората наистина са викали възторжено и са приветствали Исус, но Той самия е… плакал. Аз самата в този момент осъзнах това… Докато Му са се радвали, Той е плакал, защото е знаел какво има в сърцата им… Емоции, вълнения, но те така и не са разбрали Кой посрещат. След седмица само същите са викали “Разпни Го!” – отново водени от емоции и отново без да знаят Кой ще разпънат. Той е плакал, защото е виждал бъдещето на този град, разрушението, което му предстояло заради същата тази слепота на жителите му.

Исус е различен. На кръста докато умира, вместо да плаче за раните си, за болката, която Му причиняват, за несправедливостта срещу Него, Той се моли за прошка за палачите се защото вижда в каква тъмнина са и в какво невидение. В празничния ден, когато получава слава и почести той не се мисли за “супер звезда”, не се радва колко популярност е добил, а отново гледа сърцата на хората и плаче за тъмнината в тях.

Ако поне малко повече приличахме на Исус светът щеше да е различно място. Наскоро станах свидетел на събитие представящо човешки “звезди”, които по подобен начин дойдоха приветствани с аплодисменти и викове; имаше хвалебствия за рекорден брой фенове и отзиви. Но човешките “звездите” ни най-малко не се интересуваха от посланието, което носеха на феновете си. През ум не им беше минавало в какво състояние са сърцата на тези хора, какво би било полезно да чуят… Важна беше бройката, популярността, партито, забавата, парите, интересите …

И сега това малко момченце стоеше пред мен с въпроса “Какъв е смисъла?” Да, в празничността, феновете и пустославието смисъл нямаше. Смисъл можех да открия, в това, което не можахме да изиграем и което често не успяваме да видим – сълзите на неразпознатия Спасител, породени от горещата Му любов към нас.

 

Author: Dimka Vardina