Пролет е. Априлското слънце още рано сутринта надникна през прозореца ми и ме събуди. В тези благоуханни утрини природата е така изпълнена с живот. Идва нов ден, започва нов сезон… Вълнението нахлу и в сърцето ми, раздвижи ме… Нови
мечти, нови надежди… Радостта и въодушевлението запъркаха в сърцето ми като пеперуди…
Тогава споменът за зимата протегна студената си ръка към сърцето ми: “Ами ако
се подхлъзнеш? Ако се излъжеш? Зимата все още може да се върне… Нали помниш как вледени есенните цветя и от тях не остана нищо?” С тези мрачни опасения излезнах навън…
А трябваше за днес да напиша нещо вдъхновяващо… Но какво да кажа… Наистина
съм виждала смразени есенни цветя, но и по-лошо – посред цялото пролетно празненство съм виждала да падне сняг, да падне слана и да унищожи крехките цветове. Виждала съм заради това да няма плод в последствие и есента да не е златна и богата…
Така е и с нещата, които се правят прибързано и не навреме – първоначалният ентусиазъм скоро е вледенен от непредвидените препядствия, от непресметнатите разходи, от нечие подривно действие, от какво ли още не…
Така е и с любовта – прибързаното влюбване често е смразено от неулегналата
комуникация, от различните очаквания, от егоизма, от … ох…
Пътят ми днес минаваше през полянка с разцъфнали дръвчета. Те просто цъфтяха и благоухаеха, не се страхуваха от зимата, която вече си беше отишла. Имаше нещо насърчително в тяхната невинна, но смела красота. Видях, че зимата не е безкрайна, тя си тръгва някой ден. Нужна ни е само мъдрост да разпознаем кога и смелост след края й да разцъфтим.
Ако имахме мъдрост да познаваме сезоните, ако знаехме дали денят е много слънчев, но животът ни е в януари и никак не е време да цъфтим…, може би април започва и трябва вече първите овошки да цъфтят или пък е май за нас и е дошъл редът за розите…
Мрачните опасения в мен се разсеяха. Реших да потърся тази мъдрост. Тогава цъфтежът ще завърши с плод, ентусиазмът ще се увенчае с успех, а любовта с трайно щастие…