Мирът не е просто далечна цел, а средство, чрез което постигаме целта

„Ех, само да си намеря подходяща работа и ще бъда вече спокоен.”, „Само да срещна човека за мен и ще имам вече мир.”, „Само да завърша…”, „Само да се преместя…”…

Безспорно, по-добрите обстоятелства в живота ни биха ни донесли позитивни емоции, спокойствие и задоволство, но този мир, към който човешката душа се стреми е нещо много повече.

Когато постигнем някоя от целите си, това автоматично отключва поставянето на нови такива. Срещането на подходящия човек най-вероятно ще отключи в нас желанието да си имаме деца, раждането на децата, ще ни насочи към цяла съвкупност от цели да ги възпитаме добре и да им осигурим добър живот. Подобно и в професионален план – всяко постигане на цел добавя нови отговорности и съответно нови цели свързани с тях. Нима мирът се превръща в такъв случай в някаква далечна и непостижима химера, която се отскубва всеки път когато се протегнем към нея, поставяйки пред нас поредното „препядствие”, което трябва да прескочим. Още повече, че голяма част от нещата, които постигаме в този живот са преходни и нетрайни. Богатството, придобивките, статуса, успехите – няма някой, които може да гарантира, че веднъж достигнати, те ще останат наши постоянни спътници.

Какво е мирът? Мирът е онази тиха, но мощна увереност в сърцата ни, че сме на правилния път, че сме там където трябва да сме тук и сега. Мирът не е цел, а онзи верен компас, който ни помага да видим дали целите, които си поставяме си струват. Мирът осветява пътищата, които чертаем към тях, така че да предусетим дали няма скрити опасности. Мирът е Божията прегръдка, в което откриваме непоколебима сигурност. Мирът е звукът на Божият глас, който ни уверява да продължим. А липсата на мир – това отново е индикация, но не задължително, че не сме постигнали все още някоя наша цел. Често липсата на мир ни показва, че катерим стъпалата на стълба опряна на погрешната стена.