В училище ни учат да пишем, да четем, да се изразяваме, но никой не ни обучава на едно не по-малко важно за комуникацията умение – слушането.

Ще попита някой – какво е толкова сложното в слушането, за да го учим, не го ли умеем по рождение, не е ли единственото условие слухът ни да е добър? От друга страна, между хората често стават недоразумения, нерядко някой казва, че се чувства неразбран, дори – пренебрегнат…

Да изслушваш не е толкова лесно…

Следват няколко съвета, които ще ни направят по-добри слушатели:

Нека поддържаме добрата си концентрация … Трудно ще бъдем добри слушатели ако редовно не си доспиваме, ако мислим трескаво за множество свои грижи и проблеми, ако сме твърде натоварени с работа или твърде погълнати дори от забавления (които първоначално се е очаквало, че ще ни разтоварят)… Добра концентрация се поддържа като имаме своето тихо време, като сме с добра преценка кои неща са наистина важни и на кои не е нужно да обръщаме толкова внимание… Нека се стремим да не се захващаме с дейности, които не са ни по силите или които не са наша работа. Балансът в живота не е нещо само за нас самите, но и за тези около нас, към които ще бъдем по-отворени, по-разбиращи и по-търпеливи…

Нека да бъдем бързи да слушаме

“Нека бъде всеки човек бърз да слуша, бавен да говори и бавен да се гневи.“                                   (Яков 1:19)

 

Бързи да слушаме… Какво значи да слушаме бързо? Може ли да се слуша бавно или бързо? Свързано е с предния съвет. Ако умовете ни са спокойни, ако не са погълнати от нашите собствени мисли, ще бъдем отворени и на разположение за хората около нас. Ще сме способни лесно да започнем диалог, лесно да “превключим” на вълната на човека срещу нас и лесно и бързо ще сме в готовност да разговаряме. Като допълнение към предната точка – дори ако в момента имаме свои неща за мислене, както е случаят, нека не мислим за тях като за възможно най-важното нещо, в което непременно трябва да сме фокусирани. Нека сме отворени да видим какво се случва и при другия..

 

Нека да не бързаме да отговаряме

…. Ето и втората част от Библейския стих. В стремежа си отговорят на събеседника си възможно най-бързо, някои хора пропускат да слушат какво говори другият и вместо това, обмислят какво ще кажат те в последствие. По-нетърпеливите дори не изчакват реда си, но прекъсват събеседника си или говорят заедно с него, направили вече заключение.

По този начин можем да достигнем в ситуации, в която двама души водят паралелно монолози, но така и не се достигат един друг.

 

В крайна сметка, целта на диалога е не да дадем възможно най-скоростно отговор. Представете си в други области това да се случва – например на изпити целта да ни бъде да сме максимално бързи, без да се интересуваме дали даваме верен или грешен отговор. Би било абсурдно. Подобно нещо се случва и в комуникацията когато не изслушваме, а бързаме да говорим.

 

Кога да бъде времето ни за размисъл? Ако нямаме мнение или отговор, най-доброто което можем да направим е след като вече сме изсушали човека, да му кажем, че имаме нужда да помислим и да дадем след това отговор. Често нещата, които са за по-сериозно обмисляне, не са за един разговор, а за поредица от такива.

 

Нека да не мислим, че знаем всичко

…. Ако сме с отношението, че всичко ни е ясно, че няма какво на нас да ни се обяснява, автоматично ставаме лоши слушатели и трудни събеседници. Освен това по този начин се самозалъгваме. Дори учителят говорещ на учениците от първи клас, който несъмнено има повече знания и повече опит, се нуждае от обратната връзка от учениците, понеже всеки ученик по различен начин възприема и с различно темпо. Ако учителят не се съобрази със спецификите на детето, по-трудно ще го обучава, а тези специфики са нещо, което няма как да знае предварително… Трябва да ги научи на място…

Подобно е във всеки един диалог. Ако просто сме там за да “кажем речта си” ще пропуснем много от другия и дори да имаме знанията, шансът да ги употребим правилно е много малък ако не изслушваме и не разпознаваме добре контекста, в който сме.

 

Едно често изкушение, което се отнася към този съвет е т. нар. “автобиографично слушане”. Чуваме за дадена ситуация и веднага отсичаме – “о, да – знам за какво говориш, и при мен стана така и така ..”, а в последствие вместо доизясняване на повече детайли, следва нашето мнение…

 

Освен това, при този тип мислене, че знаем всичко, събеседниците ни често ще губят усещането, че са равнопоставена страна в диалога, което може да ги отблъсне в последствие.

 

Нека основната ни цел да бъде да разберем

… Целта на диалога не е да дадем най-светкавично отговор, често не е просто да “обучим” другия, не е да се хвалим, нито дори да стигнем непременно до съгласие или решение. Цел номер 1 на диалога е да разберем другия… Тогава ще е доста по-лесно да стигнем и до съгласие или решение в крайна сметка. Мислейки по този начин ще задаваме повече въпроси, отколкото мнения даваме, ще казваме по-малко излишни неща и човекът срещу нас ще чувства от наша страна интерес и уважение.

 

Слушането може значително да подобри взаимоотношенията ни и да опрости живота ни. Може би не е така лъскаво и впечатляващо умение, като публичното говорене например, но бих казала, че е по-важно. Не всеки е говорител и не всеки ще е такъв през целия си живот. Но всички ние, редовно комуникираме помежду си. И качеството на тази комуникация определя до голяма степен и качеството на живота ни.

Да умееш да изслушваш е важно умение